Около 1700 година турският султан предава във владение на Мурад паша, за добра служба, земите на днешното село Мамарчево (Мураданлий).

Идвайки тук, пашата започва да мисли как да разшири земите си.

Не е можел да ги разшири на запад, защото там е владетел друг паша – Дауд, който създава село Даудбеглий, сегашното село Златиница. На юг е гористо и хълмисто, затова решава да разширява земите си на север и стига до река Поповска. Тук пашата създава на десния бряг чифлик с работна ръка само от турци. Новото село се казва Чочоноказаса или това е Мурданъл-Пашакьой.

Пашата идва да живее в новосъздаденото село. По негово нареждане се прави джамия с голямо кубе и полумесец. В близост до джамията е направен дълбок кладенец.

Изградена е баня  близодо направената мелница(караджейка),по-късно наречена „Селската мелница“. Мелницата била на юг от селото и колелото и се задвижвало с вода от реката. Бентът ѝ е  близо до Казларица. Вода за банята се вземала от реката по гравитачен път, защото сградата е построена по-ниско от тръбата, по която тече водата, която задвижва голямотоколело, а то от своя страна задвижва останалите колелета. Всички колелета са от дърво. Пашата е построил и голям дървен мост на реката, който свързва двете села през черен път. През 1982-1983 година при изземване на пясъка от дъното на реката (Турската река), са открити дебели колове с диаметър петдесет сантиметра, наредени напречно на течението на реката. Това показва, че тук е имало голям мост, строен много отдавна.

Голямата джамия е съществувала до края на 1919 – 1920 година, като след това е била съборена и материалът е взет за направа на училище. До развалянето на джамията същата е служила за училище на българските деца след Освобождението ни от турско робство.

До Освобождението ни от робство в селото са живеели българи и турци, макар и на махали. След освобождението на България от турско робство известно време в селото е имало турци, но това е било, докато продадат имотите си на българи. Така било и с хората на пашата, останали за да ликвидират имота му и по-специално чифлика.

След Съединението на двете Българии в селото не е останал нито един турчин.

Земеделието и скотовъдството, като основни поминъци на населението, години наред определят икономическия облик на този край. Данните, съхранени в архивите, свидетелстват за преимуществено развитие на земеделието. Възникнало като селище край чифлик, Болярово продължава традициите и през 1938 година в землището на селото са регистрирани големи площи обработваема земя: 22281 дка ниви, 415 дка лозя, 150 дка ливади, 32 дка овощни и зеленчукови гадини и 3700 дка гори.

По същото време селото е център на община, в която освен Болярово влизат Мамарчево, Малко Шарково, Ружица, Вълчи извор. Старото име на (Пашакьой) е сменено през 1934година с Болярово.

През 1959 год. Болярово се намира в границите на Ямболски окръг, през 1963 год. е признато за село от градски тип, а за град е обявено през 1974 год. Когато през 1979 год. се извършва ново административно делене на България, окръзите се запазват, създават се 276 селищни системи, Болярово е оформена като селищна система. В територията на Бургаска област градът попада през 1987 год., когато се извършват нови териториално-административни промени. В момента Болярово се числи към Ямболска област след последното делене на страната на области от 1999 година. 

В Болярово през 1938 година има пощенска станция с телеграф и телефон. На реката има построени воденици. Селото не е електрифицирано, но през 1936 година са отпуснати средства и започва изграждането на водопровод, прилага се и благоустройствен план. Населението е обслужвано от участъков лекар, а амбулаторията се издържа от общината и държавата. Болярово се намира в югоизточната част на Ямболски окръг. Землището му обхваща част от хълмистата област на Дервенските възвишения на Странджа планина. През селището преминава пътната магистрала Хасково-Бургас. Землището на град Болярово заема площ от 39468 дка, което представлява 17% от територията на селищната система.